Sassy RSS feed Sassy Facebook page Sassy Twitter

Bunraku

@ Arts&(Sub)culture

, май 2012

Пълна бутафория, снимана изцяло на зелени екрани и декори, насред които откриваме един нетипичен Джош Хартнет и един носталгичен Уди Харелсън.

Признавам си без бой. Просто обичам ирационални филмирани психопатии с наратив. Успокояват ме, карат ме да се усмихвам и дори понякога космите на ръцете ми настръхват. Когато не съм ги обезкосмил, имам предвид. Карат ме и да пророня по някоя романтична сълза. Затова съм пристрàстен. Всичко, в което има noir елемент ме кара да изригвам мощно. Дори когато сценарно клони към нула. Подобни филми нямат нужда от сценарий за Кан, за да доставят онова, което носят – елементарно удовлетворение за определени сетива на определен кръг зрители. Затова не разбирам какво е заседнало в задниците на всички „критици“, така грубо оценили го с палец надолу. Я по-весело гледайте на живота, бе!

Може би не точно първото нещо, което човек ще направи когато гледа Bunraku е да издаде звука „пфхррр“ от сподавено прихване, когато на екрана цъфне Джош Хартнет с ебати неуместния мустак и Д’артанян-стайл брадичка. Малко преди това човекът-челюст Рон Пърлман в ролята на Никола се е появил барабар с Убиец #2 и неговата банда пембени главорези, които разцепват, при това буквално, всеки претендент за лидерството в един дистопичен град в един още по-дистопичен свят.

Още в тези първи минути е ясно, че този филм не е като онези. И ако драгият зрител не се е изкефил на Sin City, няма смисъл да се мъчи. Кръв, сополи, сълзи и всякакви други телесни флуиди ще се леят два часа почти нонстоп, докато Джош раздава едни отново адски нетипични чобански тупалки под звуковия съпровод на аркадна игра от 90-те. А филмът включва препратки и към игри и към филми, и ако зрителя в живота си не е похващал игра, не е учудващо, че нищо смешно няма да намери.

За да не е много еднотипно се намесва и япончето, което тук играе самурай от Якудза, но в живота е… музикант. И трябва да кажа, че хореографията доста добре му се получава. По някое време цъфва и Уди Харелсън, който изглежда леко меланхоличен и като никога да не е играл в Родени убийци. За малко колорит имаме и Деми Мур в някакви епизодични включвания. Да се чудиш как скромния бюджет от $25M е стигнал за всички тях и за тоновете, тонове, тонове визуални ефекти и постпродукция.

После има много тупаници, приказки за чест на японски, наивно-романтични моменти и една клиширана развръзка, до надписите след която човек едва ли би допуснал че благия спокоен глас четящ наратива всъщност е не някой друг, а Майк Патън.

Коментарът ви съобразен ли е с правилата за поведение в сайта?