Sassy RSS feed Sassy Facebook page Sassy Twitter

Sum 41 | Screaming Bloody Murder

@ Arts&(Sub)culture

, юни 2012

Последния на Sum 41 не е лош, стига да изпаднете в специфично настроение и да направите 1-2 неща.

Рейтинг: silver
Sum 41 | Screaming Bloody Murder

Лошото на Sum 41 е, че се появиха в ролята на нещо-като-канадски-отговор-на Blink 182. Още по-лошото е, че май не са много повече от това. Да ви кажа честно, Blink 182 са банда педалчета, които запълниха добре нишата с лигава музика за все по-изпедерастяващата се скейт генерация, т.нар. bubblegum punk.

Първия им цял албум All Killer No Filler преди 10 години беше точно това – олигофренска псевдо-музика за тийн комедии тип Американски Пай, където, изобщо не е изненада, имат включени две хитови песни – Fat Lip и In Too Deep. Успехът бе бърз и главоломен. Пачките не бяха лоши също.

Последва социално ангажирания Chuck, който пък е кръстен на някой си Чък – служител на ООН, който ги спасява, докато пичовете кесят социално ангажирано под обсада в хотел в Конго… Да се чуди човек какъв го дирят тия младежи в Конго. Предполагам или продуцента е решил, че е добре за имиджа, или много хора в някакъв момент, след като похапнат добре, ги изтрещява сачмата и решават да се направят на социални.

Chuck е доста силен и агресивен албум, няма нищо общо с горното лайно, този тип музика и в общи линии е най-добрия им албум до момента. Започва ударно и е удоволствие за слушане до края. We’re All to Blame и Welcome to Hell си предизвикват едно добро пого, но не са само те.

След него е Underclass Hero, който прави завръщане към лабавината на първия и показва, че година-две след събитията групата предпочита да поотмори малко, вместо да продължи курса, отивайки леко към стила Green Day, ама без особен успех. Фактът, че не мога да излъча една-единствена песен, която да е достатъчно добра, е красноречив.

Излезлия миналата година Screaming Bloody Murder предизвика много полярни реакции. И има защо. В него има различни стилове, част от типичния за последните години на Foo Fighters микс от лежерни части, ескалиращи към як джангър и адски много лична драма. Защото развода на вокалиста Дерик Уибли с Аврил Лавин не просто е възпят, той е увековечен. Ся, пич, хубаво, всеки има правото да си изреве мъката и хората дори да му платят за това, и много го правят, ама цял албум е малко прекалено!

Едноименната Screaming Bloody Murder, колкото и пауър да налива, не може да компенсира сополивото усещане. Комбинацията от три преливащи се една в друга песни Holy Image of Lies, Sick of Everyone и Happiness Machine е приятно направена, ако просто ги слушаме без да обръщаме много внимание на текста.

Всъщност, най-добре е човек да се абстрахира от текстовете още в самото начало и да послуша албума заради музиката няколко пъти. Тогава вероятно ще му хареса.

Коментарът ви съобразен ли е с правилата за поведение в сайта?